Понякога се очаква да „пипнеш“ стил, за да угодиш на бранд, дори когато знаеш, че посланието става кухо. Нормално е да се продава емоция, а не съдържание, но на мен ми тежи, когато картината няма нищо общо със смисъла.

Страх ме е да не се превърна в „онзи стил, който всички вече са виждали“. Успехът понякога те вкарва в кутия и ти става по-трудно да експериментираш, без да рискуваш дохода си.

Имало е моменти, в които съм променялa стила си до неузнаваемост, за да угодя на клиент. Плащаха добре, но усещах, че губя гласа си. Тогава си казах, че ако това стане норма, ще намразя рисуването.

Един случаен разговор на фестивал ме доведе до първия по-сериозен проект. Не беше планирано. Просто бях на правилното място в правилния момент.

По-скоро зависи от мен. Ако не си сложа граници, работата бързо превзема всичко останало.

Хората си мислят, че е само приятно рисуване. Има и срокове, и очаквания, и корекции, както във всяка друга работа.

Непостоянни доходи. Планирането е трудно и това си тежи.

Май да. Свободата си има цена, но за мен си струва.

Един от преподавателите ми ме препоръча за малък проект за детска книжка. Не беше нещо голямо, но за мен беше първият платен проект и много ме надъха. Оттам нататък ми стана по-лесно да кандидатствам за други неща, защото вече имах нещо реално зад гърба си.

Имам художествено образование и съм благодарна за базата, която ми даде – композиция, цвят, малко дисциплина. Но стилът ми не се роди в университета, а от много рисуване извън часовете. Така че дипломата помага, но не прави автоматично добър илюстратор.