Често системата цени отчетите повече от реалната промяна при хората. Попълваш документи, за да изглежда, че си помогнал, а ефектът е минимален. Това е „нормално“, но демотивира.

Съпътства ме страхът, че понякога ще давам надежда на хора, на които системата реално няма какво да предложи. Опитваш се да бъдеш честен, но и да не ги смачкаш. Този баланс ме напряга и до днес.

Случвало се е да „приключа случай на хартия“, защото системата го изисква, въпреки че знаех, че човекът още има нужда от подкрепа. Не се гордея с това, но иначе нямаше как да продължа да работя с останалите случаи.

Една врата се отвори още в университета, когато преподавател ме взе на теренна практика в малко населено място. Не беше работа и не беше престижно, но видях реалността отблизо. След това вече знаех в какво се забърквам и защо го избирам.

Очаква се, че можеш бързо да „оправиш“ нечий живот. Промяната става бавно и с много малки стъпки. Бързи и лесни решения просто няма.

Възможно е, но не идва от само себе си. Ако не си поставяш ясни лични граници, работата много лесно влиза и в личния ти живот.

Емоционалната тежест и това, че резултатите идват бавно. Понякога влагаш много, а системата ти връзва ръцете и не позволява бързи решения. Това обезкуражава повече, отколкото хората си представят.

Да, въпреки че е емоционално тежка. Смисълът от помощта компенсира трудностите.

Започнах чрез проект към неправителствена организация. Не беше постоянна позиция в началото, по-скоро възможност да се включа. После от проект в проект стигнах до първата си реална работа.

Завърших социални дейности. Образованието много помага да разбираш как работят институциите и как се движат казусите, но истинските уроци идват, когато започнеш да работиш с хора. Университетът ти дава рамка, реалността те дооформя.